Сядам да пиша този текст в навечерието на рождения си ден. Публикацията ще бъде дълга, а най-вероятно ще я разделя в отделни статии, за да си дам поле за изява или по-скоро да си изкажа всичко, което ми е на сърце..
Пригответе си кърпички, пуканки, чашИ с вино или всичко друго, което би ви помогнало да преглъщате по-лесно следващите редове. Някои от вас могат да се припознаят в тях, а други просто да придобият идея какво се случва в истинския живот на едни реално съществуващи хора, за които е важно не само да ви показват красивата страна на нещата, но и живия живот, такъв какъвто е през по-голяма част от дните ни. Но да не се отплесвам, както обикновено, минавам директно на темата. Лирически отклонения ще има – и то много, за което се извинявам, но е така, когато искаш да споделиш толкова много неща.
НАЧАЛОТО
Двадесет и шестата ми годишнина не беше както очаквах „подобрена версия“ на така наречените „sweet sixteen“ със законна употреба на алкохол, партита безкрай и безсънни нощи, а по-скоро изпитание на психиката. Безсънни нощи имаше, но те не бяха свързани с купони, а със стрес, за който ще ви разкажа по-надолу.
Първите месеци стандартно бяха прекрасни – какво друго може да бъде в края на лятото? Лежерни моменти, наслаждаване на хубавото време и изграждане на големите планове за бъдещето. Преди няколко години смених изцяло концепцията си за „новогодишните обещания“ и те се превърнаха в „годишните ми планове за предстоящата година до следващия ми рожден ден“. Плановете ги наредих и ми остана да действам. Да дерзая с цялата енергия, която имам, за да постигна всичко, което съм си наумила.
Наближи краят на календарната година и аз почувствах неудовлетворение. За пръв път в живота си не намирах нещо, което да ме зарадва. Работата беше твърде много, социалният ми живот почти никакъв (абе направо си беше никакъв), а в семейно отношение се случиха някои неща, които успяха допълнително да натоварят и без това крехката ми към онзи момент психика. Исках промяна, нуждаех се от нея, до етап, в които просто исках да избягам някъде и да стартирам изцяло нов живот, за да получа нужната доза разнообразие. Е, не че беше чак толкова кошмарен живота ми, не – беше си супер, имах всички, които обичам до себе си, имах достатъчно работа, че да не се притеснявам как ще изкарам следващия месец, но това еднообразие и липсата на каквото и да е развитие ме разяждаше отвътре. Започнах да свалям все по-драстично килограми и хранителното ми разтройство да се отключва по-лошо и по-лошо. Загубих обичайния си апетит, определени храни ме отвръщаваха, ако консумирах по-голямо количество изпитвах нуждата да повърна, като в повечето случаи това се случваше и всичко – само и единствено на базата на стреса, който изживявах. Не съм от хората, които обичат да споделят, когато имат някакъв проблем и заради това никой не разбра и какво се случва с мен. Настроението ми преминаваше от отчаяние, към гняв до пълна апатия. Апатията я бях изпитвала преди и знаех, че е симптом за бърн-аут, какъвто вече бях изживяла поради същата причина каквато преживявах сега – неудовлетворение.
ЖЕЛАНАТА ПРОМЯНА
С началото на 2020 си обещах сериозно да се концентрирам върху някакъв растеж. Както обичам да казвам, промяната настъпва, когато сам си я направиш. И се захванах да работя.. да си върша регулярната работа, да търся нещо ново и интересно, с което да се захвана и така лека полека прекарах безсънен януари, опитвайки се да завърша всички текущи проекти, докато градя стратегия за бъдещето. Здравето отново го оставих настрана, знаех какво се случва, знаех че трябва да предприема мерки срещу хранителното си разтройство, но и знаех, че всичко е безсмислено, докато не намеря търсеното ментално спокойствие. Нещата започваха да се пооправят, справях се с работата, възвръщах част от социалния си живот и както се казва „виждах светлина“ в менталната дупка, в която бях попаднала. С Алекс успяхме да си намерим офис, в който най-накрая да възвърнем продуктивността си и да работим върху идеите си. Имах вярата и усещах как началото на новото хилядолетие ще е „моето време“ да изгрея и да постигна всичко, което бях планувала през изминалата година, но.. 🙂
ПЪРВА КАРАНТИНА
Настъпи времето за първата ми карантина. Да, както видяхте в заглавието, водя ви с цяла една карантина повече. От къде ми дойде на главата, хич и не разбрах, но в началото на февруари се разболях от варицела. Ако някой ми беше казал, че на двадесет и шест ще изкарам шарка, щях да се смея и то много. Смях се и сега.. и то много, но факта, че трябваше отново да се затворя вкъщи и в работата си и да пренебрегна целия си социален живот не ми повлия много позитивно на психиката. Това бяха най-дългите две седмици, през които времето просто беше спряло. Mинутите едва отминаваха, всичко в интернет и по телевизията беше изгледано и аз зяпах втренчено часовника, чакайки всичко да отмине. Еднообразието беше дори по-жестоко от това, което изживявах в края на годината, а на мен вече ми беше писнало до толкова, че исках просто да се свършва и да идва следващия месец, че най-накрая всичко да се подреди. Колко пo-лошо може да стане?
„Не чакайте. Моментът никога няма да е точният“ – Наполеон Хил
ВТОРА КАРАНТИНА
Законите на Мърфи показаха, че има накъде и по-лошо да стане.. Дойде месец март, а с него и цялата суматоха около Коронавируса. С цялото си налично убеждение си казах, че той в България няма да дойде, а аз ще си се насладя на пролетта и няма дори да се прибирам вкъщи – втора карантина за два месеца.. аз категорично няма да изкарам! Ще си се раздвижвам навън, чак докато дойде зимата, толкова много ми беше писнало да си седя вкъщи, че не мога да ви опиша. Както си се наслаждавах един ден на слънчевото време навън, така на следващия обявиха извънредно положение и lockdown-наха цялата държава. Хайде, честита ми втора карантина. Мисля, че съм рекордьор, но награда не получих, само поредния удар върху психиката ми. Дните си минаваха, в началото въобще не ми пукаше какво се случва – бях се фокусирала върху работата и просто чаках да отмине извънредното положение, но всички новини и цялата информационна (с извинение) помия успя да ме пречупи и аз влязох във филма.. Имаше дни, през които преживявах симптоми на болен човек без никаква причина и така, докато един от близките ми не беше тестван. След като пробите излязоха отрицателни, все едно натиснах ключа на лампата и цялата ми драма приключи, вече си бях абсолютно нормален, здрав човек. Но настроението ми започваше все повече и повече да се влошава. Няма да лъжа, че цялата тази „изолация“ и липсата на контакт с други хора наистина оказа негативно въздействие върху мен. Хората сме социални единици и като такива се нуждаем от интеракция със себеподобни, ограничаването им единствено ни прави по-затворени в себе си и доста по-нещастни. Дните си минаваха, а ситуацията не изглеждаше да отива на към по-добро. Сутрин ставах от леглото, премествах се на бюрото и не ставах от там в продължение на 10-15 часа. Колкото и да ми се искаше да се възползвам максимално от това време, за да свърша възможно най-много работа, се оказа, че работата ставаше все повече и аз отново се затрупвах с безброй задачи, за които нямах достатъчно време.. и желание да приключа. Креативността и мотивацията ми бяха ударили дъното. Исках да създавам някакво интересно съдържание, но вдъхновението ми се беше изпарило. Просто чаках.. Отново чаках да отмине малко време и нещата да се оправят. Но времето си отминаваше, а животът не отиваше към по-добре. Тогава може би ме осени идеята, че трябва изцяло да приема случващото се и да се адаптирам към ситуацията.
ПРОМЯНАТА
В началото ми беше доста трудно, липсата на каквато и да е мотивация за работа и промяна ме забавиха доста в осъществяването на този план, но с помощта на много откровени разговори с близки, слушането на вдъхновяващи подкасти и четенето на книги за самоусъвършенстване ми дадоха нова перспектива. Най-голямо подобрение получих, когато седнах на един откровен разговор със себе си, където обсъдих всичките си мечти, планове, идеи и най-вече приоритети за бъдещето. Фактът, че имах реална цел (умишлено казвам цел), към която да се стремя ми даде пътеводната светлина, която бях изгубила някъде по пътя. От гледна точка на менталното ми здраве, нещата наистина се подобриха, спрях да чувствам апатия, появи се вдъхновението да творя, да работя върху търсения растеж, да направя колкото е нужно повече промени – само и единствено, за да съм щастлива. Но чисто здравословно, все още имам дълъг път, който да извървя, за да излекувам хранителното си разстройство. Вече рядко изпитвам чувството, че ще повърна от дадени храни, консумирам все повече неща, но за съжаление апетитът ми все още липсва. Битката за мен продължава, но имам вярата, че веднъж щом почувствам истински душевен мир, всичко ще се оправи.
П.С. Редактирам тази публикация един ден след 27-мия ми рожден ден и искам да кажа, че всичко изписано по-горе е резултат от една луда година, в която всички бяхме въвлечени. Повечето хора все още активно избягват да говорят на темата за менталното здраве, защото чувстват някакъв вид срам, че „едва ли не, не се справят с всички премеждия“, но тя е важна част от нашия живот и силно вярвам, че колкото повече говорим за нея, толкова по-лесно ще бъде за останалите хора, които се чувстват по същия начин, да приемат всичко за нормално и да се отърват от чувството на безизходица значително по-бързо. Аз съм готова за приключенията, които ще ми предложи 27 годишнината ми и си пожелавам много енергия и душевен мир, с помощта, на които да постигна всичко, за което мечтая.
